сряда, 14 октомври 2015 г.

Трагедията не е в пустите заводи, а в пустите сърца

 


 Покрай предизборната онлайн агитация, някой публикува печално видео за родния ми град. В опит да покаже тежкото положение на града, авторът е поместил снимки и видеа, от руините на изоставени заводи и няколко обществени сгради. Печалното настроение е подкрепено и с отчайващ музикален фон. Съответно повечето коментари изразяват мъка по града и носталгия по "славното" му минало. Други критикуват видеото като едностранчиво. Всъщност то наистина е едностранчиво, защото показва едната страна на трагедията - заводите. А за хората се казва само, че напускат града защото няма заводи... Не, напускат го защото няма хора. И не говоря за физическа липса на хора. Не, човек излиза, върви, среща някакви хора, някакви човешки същества, но няма общение с тях. В това е голямата ни трагедия. В малкия град много от хората се познават, но това не ги сближава. Младите хора формират някакви компании, които след определен период се разпадат, а отломките се реорганизират в други изначално обречени компании. Това е животът в малкия град, в нашата родина. Човекът се е затворил в своето лично микробитие и го е превърнал в духовна пустиня. Той броди из нея търсейки признание, но не е склонен да даде своето признание на друг. Затова и той не може да получи. Когато бях в Румъния, на международната среща на православната младеж, ме впечатли отношението на чужденците. Всички, с които се запознавах, изглеждаха толкова радостни, като че са чакали с години да отида, да се запозная с тях. Така се отнасяха с всекиго. При нас не е така. Тук, в родината, в малкия роден град, всеки е "Някой", всеки е важен и го демонстрира. За това и никой никого не уважава.
Но въпреки това жалим за няколко декара бетонни руини, по които още личат сивкавите оттенъци на олющената боя. За няколко фабрики, построени от "целокупния български народ". По време на режима, който се опита да отхвърли Бога, и със собствени сили да построи "рай". Подобно на разказа за Вавилонската кула, днес всички ние говорим различни езици, въпреки че живеем врата до врата. Помним, че някога сме произвеждали прави лопати и капачки за буркани, а забравяме че сме хора.
За разлика от срутените цехове, духовната празнота не може да бъде заснета с дрон и поместена в кратко любителско видео. Но тя съществува и човек може да я вкуси, след което ще иска да побегне някъде на далеч. Но уви никой не може да избяга от себе си.  Вместо това, единствен и най-добър вариант би бил, ако хората възвърнат своята вяра и се обърнат към Бога. Но това решение  е предмет на свободния избор, който всеки трябва да направи за себе си. 


автор: Петър Иванов 


Няма коментари:

Публикуване на коментар