Четейки поредната писаница относно „многобройните
врагове на чистото Православие”, сюжетът започва да ми изглежда все по - познат.
Замислих се, на къде би трябвало да се стремим като православни християни и на
къде сме се запътили реално? Дали не вървим по вече отъпкан път? Дали не сме тръгнали по наклонената плоскост,
която успя да плъзне католиците преди векове?
Обикновено сме свикнали да сравняваме ученията на
изповеданията чисто догамтически. Следователно казваме „тези са еретици, онези
не са”. Но в случая можем да направим сравнение на цялостния дух, в който
действат две от основните християнски изповедания. Известно схващане е, че от древност,
западният човек се старае до голяма степен да се вмести в законови рамки. С
това обясняваме стремежа на западната църква, през вековете, да наложи своето учение на народа със силата
на закон, изземвайки функциите на държавната власт и устройвайки целия живот на
хората. Съзнателно или не, тя се стреми да превърне обществения строй в
теократичен. Този идеал се оказва пагубен, защото вместо да превърне
държавата в църква, превърна църквата в държава
– както го определя о. Г.
Флоровски. На западната църква и се налага да влезе в ролята на
институция, превръща се от „път към спасение” във властващ орган. Като следствие от тази трансформация, се
явяват и нейните най-големи патологии – инквизицията, ловът на вещици, кладите,
кръстоносните походи, индулгенциите, „Образът на кардинал Ри Ше Льо” и прочие. Те създават мрачния имидж на
западното християнство, особено що се отнася до средновековието и ренесанса. По
думите на доц, Попмаринов „Злоупотребата
с вярата, неправилното и предлагане на хората водят до нейното отрицание,
възприемане като мракобесие, назадничевост и враждебност към разума”*
Западът плаща висока цена за тази
злоупотреба. Първо отцепването на протестантите, след това и промените в
западното общество, които довеждат до неговата секуларизация и масов атеизъм.
Голяма част от днешните граждани на Западна Европа възприемат християнските
добродетели и ги трансформират в светски, без обаче да ги свързват с вярата.
Защото те не познават истинската вяра, а мрачния образ на злоупотребената
вяра.
При нас, в източна Европа се счита, че тази
злоупотреба е избегната, тъй като църква и държава съжителстват в симфония.
Църквата се явява единствено като коректив на светската власт. Нямаме
инквизитори и лов на вещици, нито кръстоносни походи. Или поне нямахме. Но никога не е късно човек (или цял народ) да
се подхлъзне. Днес изглежда като че ролите се разменят. Когато Западът отдавна
е изоставил тези порочни практики, те започват да се пренасят на изток, преформени
в един типично нашенски вид. Подхванахме да ловим вещици, само че при нас, те
се наричат с други имена - модернисти, икуменисти,
западняци, русофоби, обновленци, новостилци и прочие. Ние не мразим черните котки, както правеха на запад.
Но обявихме война на Хелоуин, Рока, Макдоналдс и всичко що идва от запад. Не
пропуснахме да хвърлим и няколко обвинения срещу Вселенския Патриарх, той се оказа недостатъчно православен, за нас. Щом идва
на визита, няма как да си тръгне неочернен. От скоро разбрахме, че и кръстоносни
походи можем да водим. Но не обикновени рицарски походи, а направо свещена
война, за защита на Православието, Църквата и като цяло Християнството… Щом
една война е полезна за Русия, значи защитава Православието – следователно е свещена. Достатъчно
е предварително попът да освети танковете, самолетите и ядрените ракети.
Това, че
се наричаме „православни” не се дължи на нашето географско разположение, нито
на наследството, оставено от предците ни. Дължи се на начина, по който изпълняваме Христовото
учение. Ако не го изпълняваме правилно, то нашето самоопределение като „православни”
ще изгуби своята стойност. Тогава нищо няма да различава нас от католиците. Те
също някога бяха православни и също се гордееха.
*- Попмаринов, доц. Д. "между вярата и науката", София 2014, с. 39.
автор: Петър Иванов
