Православните християни се оприличихме на католици?

Четейки поредната писаница относно „многобройните врагове на чистото Православие”, сюжетът започва да ми изглежда все по - познат. Замислих се, на къде би трябвало да се стремим като православни християни и на къде сме се запътили реално? Дали не вървим по вече отъпкан път?  Дали не сме тръгнали по наклонената плоскост, която успя да плъзне католиците преди векове? 

Обикновено сме свикнали да сравняваме ученията на изповеданията чисто догамтически.  Следователно казваме „тези са еретици, онези не са”. Но в случая можем да направим сравнение на цялостния дух, в който действат две от основните християнски изповедания. Известно схващане е, че от древност, западният човек се старае до голяма степен да се вмести в законови рамки. С това обясняваме стремежа на западната църква, през вековете,  да наложи своето учение на народа със силата на закон, изземвайки функциите на държавната власт и устройвайки целия живот на хората. Съзнателно или не, тя се стреми да превърне обществения строй в теократичен. Този идеал се оказва пагубен, защото  вместо да превърне държавата в църква, превърна църквата в държава   – както го определя о. Г. Флоровски. На западната църква и се налага да влезе в ролята на институция, превръща се от „път към спасение” във властващ орган.  Като следствие от тази трансформация, се явяват и нейните най-големи патологии – инквизицията, ловът на вещици, кладите, кръстоносните походи, индулгенциите, „Образът на кардинал Ри Ше Льо”  и прочие. Те създават мрачния имидж на западното християнство, особено що се отнася до средновековието и ренесанса. По думите на доц, Попмаринов „Злоупотребата с вярата, неправилното и предлагане на хората водят до нейното отрицание, възприемане като мракобесие, назадничевост и враждебност към разума”* Западът плаща висока цена за тази злоупотреба. Първо отцепването на протестантите, след това и промените в западното общество, които довеждат до неговата секуларизация и масов атеизъм. Голяма част от днешните граждани на Западна Европа възприемат християнските добродетели и ги трансформират в светски, без обаче да ги свързват с вярата. Защото те не познават истинската вяра, а мрачния образ на злоупотребената вяра. 

При нас, в източна Европа се счита, че тази злоупотреба е избегната, тъй като църква и държава съжителстват в симфония. Църквата се явява единствено като коректив на светската власт. Нямаме инквизитори и лов на вещици, нито кръстоносни походи. Или поне нямахме.  Но никога не е късно човек (или цял народ) да се подхлъзне. Днес изглежда като че ролите се разменят. Когато Западът отдавна е изоставил тези порочни практики, те започват да се пренасят на изток, преформени в един типично нашенски вид. Подхванахме да ловим вещици, само че при нас, те се наричат с други имена -  модернисти, икуменисти, западняци, русофоби, обновленци, новостилци и прочие.  Ние не мразим черните котки, както правеха на запад. Но обявихме война на Хелоуин, Рока, Макдоналдс и всичко що идва от запад. Не пропуснахме да хвърлим и няколко обвинения срещу Вселенския Патриарх, той се оказа недостатъчно православен, за нас. Щом идва на визита, няма как да си тръгне неочернен. От скоро разбрахме, че и кръстоносни походи можем да водим. Но не обикновени рицарски походи, а направо свещена война, за защита на Православието, Църквата и като цяло Християнството… Щом една война е полезна за Русия, значи защитава  Православието – следователно е свещена. Достатъчно е предварително попът да освети танковете, самолетите и ядрените ракети.

 

Това, че се наричаме „православни” не се дължи на нашето географско разположение, нито на наследството, оставено от предците ни. Дължи се  на начина, по който изпълняваме Христовото учение. Ако не го изпълняваме правилно, то нашето самоопределение като „православни” ще изгуби своята стойност. Тогава нищо няма да различава нас от католиците. Те също някога бяха православни и също се гордееха. 

*- Попмаринов, доц. Д. "между вярата и науката", София 2014, с. 39.

автор: Петър Иванов

За вярата и дребнавостта

    Днес, човек се обявява срещу нещо неправославно и това го превръща в борец и радетел за чисто Православие. А секуларното общество е изпълнено с "неправославни неща". Затова има и много борци, и радетели. Не е важно дали се бори срещу Ислямска държава, срещу тероризма като цяло или срещу Хари Потър. 

    Днешният враг се оказва келтският езически празник "Хелоуин". Борците и радетелите не закъсняват да призоват към съпротива, очертавайки големината на мъченическия подвиг: "Със сигурност няма да ви е лесно, ако се опитате да се изправите с вашето дете срещу „Хелоуин”. Със сигурност то може да се окаже единстветото в класа, което е осъзнало глупостта от хелоуинското маскиране и самото то да изглежда глупаво в очите на другите"...  За какво осъзнаване говорим? Та нали много бълагри плюят Хелоуин не защото осъзнават, че  е езически а защото го смятат за католически... Та нали "католиците не били като нас - християни, а били католици, защото не палели свещи"? Не знаят хората, затова разсъждават  според това, което виждат. Щом не знаят, каква полза има от тази половинчата кампания, като в нея липсва образователният акцент? Няма кой да обясни какво е Християнство, какво е езичество и каква е разликата. Да обясни защо Християнството е добро, а езичеството - зло. Да кажем директно - ето Хелоуин е езическа глупост - да такава е. Такива са връзването на мартеници, кукерството, нестинарството и други - езически глупости. Но не това плаши хората, плаши ги фактът, че Хелоин просто изглежда непознат, различен, страшен. И щом е страшен, значи не е православен. А мартениците, които са обикновено парче конец, да не би да са по-християнски? Не, са. Просто "традиция, за здраве" и толкова. Децата виждат маските и им се струват интересни, и им се радват. Съответно се намират и хора, които да превърнат не само себе си, но и децата си в мъченици. За да не изгубят децата усета си за добро и зло... Но този усет не е нещо магическо, а истинско разбиране на Христовите заповеди. Това разбиране се постига с християнско възпитание и образование. Е как ще имат децата подобни неща, като повечето родители представа си нямат за какво иде реч, в училище не се учи религия, а неделни училища има малко и ги посещават шепа деца. А останалите?  Тях няма кой да ги заведе на неделно училище, нито пък на Литургия. Да се хванем за модата, според която един ден в годината, децата се нацапват с грима на майка си или обличат войнишките дрехи на баща си, е чиста проба дребнавост. Както днес някои хора се оплакват, че Хелоуин им е повредил вярата, така до вчера мрънкаха против телевизията, рок музиката, компютърните игри и какво ли още не... 

      Човек може да отрече тези и куп други неща. Но това не го прави велик християнин. Нито носенето на забрадки, паленето на свещи и нечетенето на книги. Някои хора карат невръстните си момиченца, едва проходили, да носят забрадка по време на Литургия. Но не в това е Християнството. Както отбелязва Н. Лудовикос, в едно свое изказване - "Християнството е в това, че Христос е Бог". Когато  човек има Христос като Бог, човекът може да се нарече християнин, дали добър дали лош, но християнин. Ние като християни се съсредоточаваме върху всякакви щуротии - от Хелоуин и Хари Потър до забрадките и яденето на олио през поста. И в ислямските страни не се празнува хелоуин, там жените се закриват от глава до пети, а през поста не ядат и не пият нищо от сутрин до вечер. Но те не са християни, защото нямат Христос като Бог. Имат етика в излишък, но нямат Христос. Нямат Христовото Евангелие,  нямат свободата, която дава Християнството. Може да имат хиляди забрани, но нямат двете Христови заповеди. За нас има две ценности - Личността на Бога и личността на човека. Ако не възпитаваме тези две ценности, то целите Холивуд и Дисниленд да анатемосаме, възпитанието ни си остава фарисейско, а не християнско. 

автор: Петър Иванов

За евразийското "православие"

 Днешната ситуация заплашително ни налага да вземем определени житейски решения. Дали да бъдем борци, миротвоци или, просто да останем индиферентни. От известно време не минава и час, без някой да спомене "Православие". Но за сметка на честата употреба, всенародното разбиране за понятето "Православие" става все по-неясно. Кое прави човека православен?
–Кръщението?
–редовният литургически живот и участването в светите тайнства?
–Любовта, милостта, прошката и останалите добродетели?
–спазването на някакъв морален кодекс?
–Делата в обществото?
–Националността?
–Географската локация?
–Политическата ориентация?
–оценките по руски в училище?

За жалост, тези, които все по-често споменават понятието "православие", все по-често споменават и Русия с нейния президент. От Светата Рус, стигнахме до изказвания че "който е против Русия е против Православието и против Бога". В разбиранията на някои хора, Русия се явява в образа на "спасител".  Изглежда е достатъчно е  Русия да се намеси някъде и всичко ще бъде наред? Възниква въпросът "Русия ли служи на Православието или Православието на Русия?". Що за разбиране? Това е политическа концепция, пробутана за православна. Евразийска идеология, преписана на християнска пишеща машина. И хора го лансират, като чисто Православие, незасегнато от модернизъм икуменизъм и т.н. Не, това е сурогат. Предлагащ псевдоспасител и псевдоспасение. Освещаване на двойния стандарт. Кръстоносците от преди близо хилядолетие, бяха обявени за врагове на Православието,  пратени с ясната цел да превземат Константинопол (въпреки, че това се случва веднъж и заради точно определени обстоятелства). Същевременно, войната на Путин срещу "тероризма" се оказа свещена... Та нали "войната с тероризма" беше приоритет на западняците, а другарите от изтока ги хулеха за многото създадени военни конфликти.

 Както и да е. Войната си е война, войни е имало през цялата човешка история. Те са продукт на греха, самата вражда между човешките личности, опитът за налагане на собственото его над чуждото е проява на греха. За християнството няма "свещена война", Бог е любов, не война.  Ние не бива да сакрализираме никоя война. Не бива и да обявяваме човек за светец поради лични симпатии към него. Ако го направим, то иконата на такъв човек, нарисувана приживе, не би била пример за богоподобие, а грозна карикатура и свидетелство за грехопадналото човешко естество. 

Автор: Петър Иванов